Не е необходимо да правите нищо, АНИДО са се погрижили за всичко - Б.С. и М.Б, Нидерландия

• Разпечатай тази статия

През пролетта на 2012 година получихме най-хубавата новина в живота ни. Предстоеше ни да станем родители на едно малко момиченце от България. Тя е имала труден старт в живота и е била настанена в дом за деца в София. Там тя чака своите мама и татко, които ще я заведат у дома. Получихме нейна снимка, на която видяхме малко момиченце с кафяви къдрици и големи кафяви очи. Прекрасна е, най-хубавата! По-късно се оказа, че и двамата сме изпитали едно и също чувство едновременно. Това е тя, нашата дъщеря и не може да бъде никоя друга.

Още същия ден разбрахме, че след две седмици и половина можем да заминем за България. Бяхме напрегнати и въпреки всички приготовления не знаехме много добре какво да очакваме. В Нидерландия бяхме добре подготвени за пътуването от нашата фондация за осиновявания. От там ни бяха казали, че веднага след пристигането ни в България ще бъдем поети от местната организация Анидо. Бяхме чули от други нидерландски осиновители, че придружаването от страна на Анидо е страхотно. „Не е необходимо да правите нищо, те са се погрижили за всичко,“ това е, което ни бяха казали. „Наслаждавайте се основно на времето с вашето дете“ и по-късно се оказа, че са били напълно прави. Пристигнахме в събота сутринта в София и бяхме посрещнати от Надя, един от сътрудниците на Анидо. Запознанството ни беше сърдечно и непринудено. Веднага се почувствахме малко по-спокойни. Надя ни заведе с такси до хотела. Бяхме много приятно изненадани, когато разбрахме, че хотелът ни се намира съвсем близо до детския дом. Докато пътувахме към хотела и в самия хотел Надя ни каза, че дъщеря ни е добре и ни запозна с програмата за следващата седмица. Неделята ни беше свободна и имахме възможност да опознаем малко София. В понеделник сутрин щяхме да бъдем поети от Наско, който щеше да ни придружава при първите срещи с нашата дъщеря. Надя ни обясни къде наблизо има супермаркет и ресторант и ни препоръча няколко интересни места, които си заслужава да посетим. Даде ни и телефонен номер, на който можехме да позвъним, в случай че имахме въпроси или нужда от нещо друго. Обясни ни, че не трябва да се притесняваме да звъним, тъй като през тази една седмица те ще направят всичко възможно да получим най-добрите грижи. Посрещането беше изключително топло, което веднага премахна голяма част от напрежението ни. Използвахме неделята да се насладим на хубавата София и очаквахме с нетърпение идната седмица.

В понеделник сутринта ни посрещна Наско. Запознанството отново беше приятелско и сърдечно. Наско искаше да ни накара да се почувстваме удобно и ни увери, че след час напрежението ще е изчезнало. В този момент все още не можехме да си го представим. Заедно тръгнахме към детския дом и пътят до там ни отне не повече от четвърт час. Докато вървяхме Наско ни обясни как ще премине деня. Щяхме да се срещнем с директорката и с някои други важни членове на персонала, като психолога и социалния работник.

Никога няма да забравим как бяхме седнали там, на дивана в кабинета на директорката, заедно с Наско. Директорката се опита да ни запознае възможно най-подробно с миналото на момиченцето ни. Опитвахме се да се концентрираме върху думите й, но от време на време поглеждахме през рамото й към вратата, от където щеше да се появи нашата дъщеря. Социалната работничка влезе в този момент с едно много малко момиченце на ръце. И двамата бяхме изключително развълнувани. Знаехме много добре, колко важен е този момент. Колко мъничка беше тя все още. Наблюдаваше ни смутено и малко любопитно. Внимателно се опитахме да влезем в контакт с нея като й подадохме малка играчка и не след дълго тя вече седеше в скута ми. В този момент Наско попита, „Все още ли сте така напрегнати?“ Не, напрежението беше изчезнало напълно, точно както ни бе уверил. След половин час бяхме придружени до стаята за игри. С нас бяха Наско и социалната работничка. След около час дъщеря ни започна малко да капризничи и тогава си дадохме сметка колко много нови впечатления и емоции е преживяла за това кратко време. Тя започна да плаче и М. инстинктивно я сложи в скута си и започна да я люлее. След няколко минути тя вече спеше. Останахме безмълвни…

След обяда беше време за следобедния й сън. Заедно с Наско отидохме да хапнем нещо. Той ни каза, че сутринта всичко е преминало толкова добре, че след обяд можем да отидем и сами при нашето дете. Все пак можем по всяко време да обадим по телефона, ако имаме нужда от нещо или имаме въпроси. Този следобед се срещнахме и с Нели и тя ни покани в петък, след срещата с нотариуса, да отидем заедно на обяд за да имаме време да обсъдим процедурата.

През останалата част от седмицата бяхме съпровождани последователно от Галя, Надя и Наско. И с тримата си допаднахме много. Всеки ден по време на обяда имахме достатъчно време да се отпуснем за малко и да зададем всички въпроси, които ни вълнуваха. Беше чудесно, че сутрин те винаги бяха на наше разположение и имахме възможност няколкократно да разговаряме с директорката, психоложката и лекаря на дома. Получихме цялата налична информация, а това е толкова важно за нас, а по-късно и за нашата дъщеря! Следобедите имахме възможност да бъдем сами с нея, което беше изключително ценно. Тази седмица Наско, Галя и Надя ни направиха толкова много снимки на тримата заедно. Все още продължаваме да им се наслаждаваме, а най-хубавите използвахме да залепим в картичките направени специално за пристигането на момиченцето ни в Нидерландия.

Седмицата на нашето запознанство бързо отлетя. Всеки ден я посещавахме в дома и играехме заедно в предназначената за това стая. Гушкахме се, боричкахме се, беше ни толкова приятно заедно. Бяхме забелязали, че следобедите тя се изморява по-бързо, затова и посещенията ни бяха по-кратки. В четвъртък нашето момиченце имаше рожден ден. Колко важно беше за нас, че можехме да присъстваме на втория й рожден ден! Анидо обсъди с директорката, дали можем да присъстваме на празненството заедно с останалите деца и колко много се зарадвахме, когато разбрахме, че това е възможно. Почерпихме с торта и сокчета и заедно с децата се наслаждавахме на чудесния предобед.

Последният ден, след посещението ни в дома, отидохме с такси до нотариуса. Там отново се срещнахме с Нели и се запознахме с Алекс. Трябваше да подпишем много документи, но за нас това беше голямо удоволствие. Нели случайно носеше видеокамерата си и засне всички подписи. Колко хубаво, че ще можем да покажем всичко това по-късно и на нашата дъщеря. След това отидохме заедно с Нели и Алекс на обяд. Срещата беше много приятна. Всички бяха много мили и сърдечни и цялата процедура беше изпълнена изключително старателно и професионално. Изпълнени с надежда си взехме довиждане и знаехме със сигурност, че Анидо ще се погрижи процедурата по осиновяването на нашата дъщеря да приключи успешно до няколко месеца.

Следобед отидохме за последно при нея. Беше ни много мъчно, когато се разделихме. Щяхме да я видим отново след няколко месеца и щяхме да я отведем у дома.

Когато се прибрахме в Нидерландия, се чувствахме уморени и тъжни. Беше ни много трудно да се приберем без нашата малка дъщеря. Седяхме много често в нейната стая, там пиехме кафе и все нещо пооправяхме, за да направим стаята й по-хубава. За щастие имахме снимките и филмчетата, които бяхме заснели и всяка седмица й изпращахме хубава картичка и снимки. След седем седмици на чакане у дома, съвсем неочаквано телефонът позвъня. ТЯ вече официално беше наша дъщеря и можехме да отидем да си я вземем! Мислехме, че процедурата ще отнеме още месец, а то стана толкова бързо! Но въпреки всичко на нас ни се стори цяла вечност, по-дълго от всички години взети заедно, през които очаквахме да получим предложение. Най-накрая можехме да отидем при нея, какво облекчение, само още две седмици. Идеята беше да заминем в четвъртък за София и да я вземем в петък. В събота можехме да пътуваме обратно за Холандия. Жалко, че не можехме да я вземем още същия ден, в който щяхме да пристигнем в България, но на фона на цялото чакане, това не беше нищо. Седмица преди заминаването ни се обадиха от нидерландската организация. Анидо се бяха уговорили с дома да си я вземем няколко часа след пристигането ни. Каква хубава новина беше това за нас! Анидо се бяха погрижили също така да получим размерите й на дрехите и обувките. Колко хубаво, че се бяха постарали да направят това за нас, тъй като се оказа, че всичко, което бяхме купили е твърде голямо за нея.

Най-накрая можехме отново да отпътуваме за България. Вече беше лято и времето в София беше доста горещо. На летището в София бяхме посрещнати от познато и доверено лице на Анидо, Наско. Колко хубаво беше да се видим отново. Наско беше с нас при първата ни среща с нашата дъщеря, на рождения й ден и сега, когато идвахме да си я вземем. Колко хубаво, че можехме да изживеем всички тези важни моменти заедно. Никога няма да ги забравим и когато дъщеря ни порасне, много ще й разказваме за всичко.

Малко по-рано от предвиденото пристигнахме в дома. Най-накрая можехме отново да я видим. Тръгнахме към групата и я видяхме да тича към нас, облечена в прекрасна рокличка. Щом ни видя се обърна и тръгна в другата посока. Напълно логично, там бяха застанали трима души, които бяха вперили поглед в нея. Възпитателката я хвана за ръка и тръгна към нас. Тя реагира много спокойно, дали ни беше познала? Хм, кой може да каже. Тя просто прие това, което се случваше. Възпитателките дойдоха да си вземат довиждане и това беше момент, който предпочитахме да си спестим, но всичко мина добре. Малко сълзи, една последна снимка и си тръгнахме. Б. я взе на ръце и напуснахме дома. Всичко беше ново, имахме си малко момиченце, което се оглеждаше любопитно наоколо и нямаше представа какво се случва. Ние самите знаехме много добре и не можехме да опишем чувството, всичко изглеждаше толкова невероятно.

Вечерта сложихме дъщеря ни при нас в леглото, на сигурно място помежду ни. Дълго лежахме и я наблюдавахме, нашето малко момиченце. В петък Надя дойде да ни посети в хотела, всичко беше уредено и тя ни донесе паспорта й. Дори и сега ни беше трудно да си вземем довиждане. Рано на следващата сутрин я увихме в едно одеяло и взехме такси за летището. След като преминахме митническата проверка се поогледахме за миг, но наистина всичко беше наред. Изпълнени с емоции оставихме София зад нас, гушнали помежду ни спящата ни дъщеря, която нямаше представа, че напуска страната, в която се е родила. Толкова бяхме щастливи, че най-сетне можехме да я отведем у дома, но в същото време напълно осъзнавахме, какво означаваше за нея да остави зад себе си всичко познато.

При пристигането от прозореца на самолета видяхме множество балони в цветовете на българското и холандското знаме. Нашите приятели и семейства бяха дошли да ни посрещнат. Когато слязохме тримата от самолета, видяхме всички наши близки. Там бяха баба и дядо, останалите роднини и приятелите. Всички заедно очаквахме нейното пристигане и бяхме толкова щастливи, че тя най-накрая беше при нас.

Днес вече е на три години и половина, колко бързо минава времето. Виждаме я как расте като весело, предприемчиво и будно дете. Всички палави неща, които върши, ни карат да се смеем и за нас е прекрасно, че тя е момиче с толкова силен характер. Впечатлени сме от нейната борбеност, жизнерадост и способност да печели хората на своя страна. За нас е видно, че възпитателките в дома са се грижили добре за нея. От време на време си задаваме въпроса, защо България е избрала точно нас да станем родители на това прекрасно момиченце? От всички тези родители, които чакат, защо точно ние имахме такъв късмет? Не можем да си дадем еднозначен отговор, но що се отнася до нас, изборът е бил правилен. Радваме се на нашето момиченце и сме изпълнени с увереност за бъдещето. Със сигурност ще посетим отново България, тъй като искаме дъщеря ни да познава родната си страна. След всички тези хубави преживявания, не след дълго осъзнахме, че бихме искали да осиновим братче или сестриче на дъщеря ни от България. В момента работим усилено по въпроса, за да осъществим и тази мечта.

Скъпи Нели, Алекс, Галя, Надя, Наско и всички останали служители, които положиха толкова много усилия да съберат нашето семейство. Вие направихте възможно това да можем целенасочено и безгрижно да се наслаждаваме на първите моменти с нашата дъщеря. Най-хубавото пътуване в живота ни стана още по-хубаво с Вашата помощ и подкрепа. Надяваме се скоро да се видим отново!

С топли приятелски чувства,

Б.С. и М. ван Б.

< Назад към "Другите за нас"